| s-102
| Вики, изправена до печката, измърмори нещо. |
| s-103
| Не можеше да й се сърди, това последно раждане бе отнело не само блестящото й здраве, бе я превърнало във вечно болнава, застаряваща бързо жена. |
| s-104
| И не беше ли му го казала, когато лекарите питаха тя или детето? |
| s-105
| Той бе отвърнал тя, Вики бе отвърнала... детето. |
| s-106
| Не можеше да се сърди на никого... |
| s-107
| - намуси се Асен. |
| s-108
| Замълча за миг и впери в него зелените си бадемови очи с толкова много разноцветие и отблясъци. |
| s-109
| засмя се той. |
| s-110
| - Достатъчно |
| s-111
| - не се предаде момичето. |
| s-112
| - Искам да ти покажа нещо.- |
| s-113
| Отново замълча и се прилепи до него. |
| s-114
| - Няма да ти отнеме много време. |
| s-115
| Написах го днес... |
| s-116
| - Ти? - |
| s-117
| Разказ, разказче, ти ще кажеш. |
| s-118
| Подаде му ги боязливо, с колебание, явно се страхуваше от присъдата му. |
| s-119
| Обеща си, че няма да е строг към нея и се скри отново в кабинета си. |
| s-120
| Не издържа тишината, която настъпи зад гърба му. |
| s-121
| Още от първия ред преглътна, я виж... |
| s-122
| Продължи с настървение, Аксиния не се нуждаеше от снизхождението му. |
| s-123
| Я виж... |
| s-124
| От очите му потекоха сълзи. |
| s-125
| Чудесна, въздействаща сплав. |
| s-126
| Излята наведнъж. |
| s-127
| Изумително! |
| s-128
| Ръката му загали косите й, не можеше да промълви и дума, гърлото му бе пресъхнало, но нямаше нужда от думи. |
| s-129
| - Дете на Бога си! |
| s-130
| - Благодаря ти! |
| s-131
| Вдигна очи към тях и остана с отворена уста. |
| s-132
| Той приближи до нея, изправи я внимателно, без да пуска Аксиния и я притисна до тях двамата. |
| s-133
| - Благодаря ти! |
| s-134
| Всичко си е струвало, скъпа. |
| s-135
| Решението ти, болката, похабеното ти здраве. |
| s-136
| Благодаря ти! |
| s-137
| Ти не знаеш с какво си ме дарила! |
| s-138
| Благодаря ти! |
| s-139
| - Не повтаряй като латерна - |
| s-140
| засмя се Вики и го приземи бързо, тя умееше да го приземява. |
| s-141
| Затова толкова исках дъщеря, да те продължи. |
| s-142
| Не я пусна от прегръдката си, наклони главата й на рамото си, сълзите й намокриха ризата му, но той й зашепна: |
| s-143
| - Наплачи се, скъпа. |
| s-144
| Благодаря ти! |
| s-145
| И те обичам! |
| s-146
| Не й го беше казвал четиринайсет години. |
| s-147
| Дали сега нещата щяха да се променят? |
| s-148
| Преглътна и се наведе към Аксиния: |
| s-149
| - Добре ли си? |
| s-150
| Толкова исках да ти хареса, ама сега ме... плашиш! |
| s-151
| Добре ли си? |
| s-152
| - Никога не съм бил по-добре |
| s-153
| - засмя се той, преодоля само страха. |
| s-154
| Сълзите потекоха свободно по страните му. |
| s-155
| Смееше се през тях, устните му се осолиха, пое солта в себе си. |
| s-156
| - Трябва да го отпразнуваме! |
| s-157
| - предложи делово. |
| s-158
| Погледна към Румен и Светльо и те също се изправиха. |
| s-159
| - Някой ще ми обясни ли... |
| s-160
| - започна Вики. |
| s-161
| - После... |
| s-162
| - махна с ръка Асен. |
| s-163
| - После. |
| s-164
| - Ние четиримата бихме могли да бъдем чудесен екип |
| s-165
| - За какво? |
| s-166
| - прекъсна го Вальо. |
| s-167
| Беше както винаги нетърпелив, ненавиждаше подробностите, все бързаше. |
| s-168
| Асен впи очи в него. |
| s-169
| Асен се смръщи, не си представяше разговора им по този начин. |
| s-170
| Добре, направо... |
| s-171
| - Можем да направим собствено издателство. |
| s-172
| Вие тримата и аз... |
| s-173
| Вальо се засмя и наистина скочи от стола. |
| s-174
| Прочете в погледа му присмех и надмощие. |
| s-175
| Преглътна, обеща си да не прибързва с жест или думи, щеше да го изслуша. |
| s-176
| Синът му не закъсня с обидите. |
| s-177
| Какво умееш ти? |
| s-178
| Ти цял живот си бил служещ. |
| s-179
| И откъде накъде ти, където си най-добър? |
| s-180
| Психолози, а? |
| s-181
| Дрън-дрън... |
| s-182
| Дори книгите ви не се продават. |
| s-183
| Излезе, като затръшна вратата след себе си. |
| s-184
| В настъпилото тягостно мълчание пламналият от гняв Асен се опита да се успокои. |
| s-185
| Срамуваха ли се заради брат си? |
| s-186
| Най-сетне успя да преглътне гнева си и да каже: |
| s-187
| - Не, татко! |
| s-188
| - Аз съм с теб. |
| s-189
| Доказал си го и отново ще го докажеш. |
| s-190
| Дори на Вальо. |
| s-191
| Дланите на малкия го притискаха към стола. |
| s-192
| - А и Аксиния, когато порасне... |
| s-193
| И заради нея ние трябва... |
| s-194
| Съкращението, трудно взетото решение, подкрепата на двамата и отричането на големия, вълнението от разказа на дъщеря му... изведнъж го бяха изчерпали. |
| s-195
| Емоции, емоции! |
| s-196
| Те щяха да му пречат винаги, но не можеше да бъде друг, не можеше да промени същността си. |
| s-197
| Но сега не беше време за писане. |
| s-198
| Не беше ли? |
| s-199
| В по-интересно време не бе живял. |
| s-200
| И това щеше да стане! |
| s-201
| По-нататък, по-късно! |